Вредни професионални практики спрямо ЛГБТКИ+ хора (Четене)
Историческата еволюция на диагностичните наръчници
Би било невъзможно да се започне този раздел без да се вземе предвид историческото възприятие на хомосексуалността и разнообразната полова идентичност от психолози, психиатри, други медицински специалисти и политици с помощта на официалните наръчници за класификация:
- DSM (стандартна класификация на психичните разстройства); и
- ICD (международна класификация на разстройствата).
| DSM | ICD |
| 1-во издание (1952 г.)
Хомосексуалността се категоризира като „социопатично личностно разстройство“. 2-ро издание (1968 г.) Хомосексуалността се описва като „сексуално отклонение“ 3-то издание (1973 г.) Направен е изводът, че сексуалната ориентация не може да бъде променена, еднополовото привличане е част от нормалния спектър на човешката сексуалност. 5-то издание (2018 г.) „Разстройство на полова идентичност“ се заменя с „дисфория на пола“. |
6-ти издание (1948 г.)
Хомосексуалността се описва като „сексуално отклонение“. 10-то издание (1992 г.) „Сексуалното отклонение“ се заменя с „его-дистонична сексуална ориентация“, запазвайки схващането, че сексуалната ориентация или полова идентичност на човек подлежи на промяна. 11-то издание (2018 г.) Хомосексуалността е напълно премахната, транссексуалността е заменена с „несъответствие на пола“. |
Въпреки че хомосексуалната ориентация и транс идентичността официално не са патологични диагнози, ЛГБТКИ+ лицата все още изпитват вредни практики, насочени към „лекуване“, „промяна“ или „поправяне“ на тяхната сексуалност и идентичност (Bishop, 2019). Световната психиатрична асоциация заявява в това отношение:
„Всяка интервенция за „лекуване“ на нещо, което не е разстройство, е напълно неетична.“
Вредните ефекти от конверсионните терапии
Въпреки това, въз основа на хетеро-нормативни норми, както и на лични, социални и институционални пристрастия към ЛГБТКИ+ лицата, все още има някои (ако не и много) специалисти по психично здраве, които предоставят терапии, насочени към преобразуване и лечение на нехетеросексуални хора и/или не- цисджендър хора.
„Конверсионни терапии“ или „терапии за възстановяване“ е общ термин, описващ тези вредни, срамни, унизителни практики, предоставени от родители (у дома), специалисти по психично здраве, религиозни активисти/гурута и институции (външни, обикновено инициирани от родители или лица, които се грижат за тях) .
Международните официални данни относно терапиите за преобразуване са оскъдни, но според институт на UCLA Williams, повече от 700 000 LGBTQI+ лица в САЩ са били подложени на тях, като 80 000 младежи ще изпитат вредна непрофесионална практика през следващите години (Mallory et. al., 2018 г.). Понастоящем маскираната разговорна терапия (трудна за определяне) и много други форми на срам, чувство за вина и обвиняване се използват от доставчиците на психично здраве, за да променят асоциациите, свързани с желанията и чувството за себе си. В исторически план практиките за „преобразуване“ включват:
- Лечение чрез отвращение, предизвикване на гадене, физически непоносими състояния или повръщане, когато на лицето се показват визуални стимули с хомосексуално съдържание;
- Токови удари;
- Химическа кастрация;
- Принудителни медицински прегледи, включително принудителни анални прегледи;
- Принудителна или насилствена психиатрична оценка;
- Принудителни операции, включително осакатяване на жени;
- Колективни побои за публична демонстрация;
- Телесни, институционални, религиозни наказания, арести;
- Изолация;
- Изнасилване;
- Унижение;
- Принудителни бракове;
- Принудително забременяване.
Въпреки че най-широко използваната практика в днешно време е терапията с разговори, използвана от професионалисти, родителското отхвърляне и опитите да променят своето ЛГБТИ+ дете се възприемат като толкова вредни, колкото и най-скандалните практики, описани по-горе.
Дългосрочните ефекти върху ЛГБТИ+ хората от конверсионните терапии във всичките им форми, независимо дали са мъчителни или не, включват:
- Намалено самочувствие; повишена омраза към себе си и самообвинение; объркване, депресия, безпомощност; социално оттегляне; самоубийство;
- Гняв, чувство за предателство; усещане за дехуманизация и невярност към себе си;
- Враждебност към и обвиняване на родителите (вярвайки, че родителите им са „причинили” тяхната сексуалност);
- Натрапчиви образи на сексуални стимули и сексуална, романтична и интимна дисфункция с бъдещи сексуални партньори (от същия пол или други).
Преживяването на криза на идентичността и потенциална загуба на семейство, близки хора и социална подкрепа могат да накарат ЛГБТКИ+ човек да се почувства на ръба да се откаже. Неспособността да промените кои са те може да доведе до чувство на провал и по-нататъшна изолация.
Психологът или друг специалист по психично здраве може да не заяви, че целта на „терапията“ би била да промени основните елементи на личността – сексуалност или полова идентичност – прикривайки подкрепата като утвърдителна. Този подход е един от най-вредните, тъй като клиентът създава отношения на доверие с авторитетна фигура, за да бъде предаден на по-късен етап.
